Monday, June 25, 2007

I love Poland

Източна Европа има лош дъх и спешно се нуждае от зъболекар. E, Полша може би е един от лекуваните зъби.

Кшиштоф, Агнешка, Яцек, Каша и Мартек бяха моите полски приятели в продължение на 25 дни.

Кшиштоф иска да бъде Крис Мартин и вместо ”Кохам че”, да пее ”I love you”.

Агнешка харесва Испания, обаче в Познан не може да намери подходящите хора, с които да говори за произношението на баските, и дали Бебе или Чамбао са по-велики.

Яцек е хип-хоп продуцент и композитор, но се оплаква, че местните могат да броят само в раз-два-три, което автоматично класира мазурката като най-популярната музика в Полша.

Холера ясна”, казва той, и се чуди дали да не започне работа отново в локалния музикален магазин.

Каша е студент графичен дизайн. Бившият й приятел има рекламна фирма и я прие на работа без интервю.

Работите й обаче му се виждат твърде арт за обложка на нормален школски тефтер. Тя се оплаква на Яцек, който й е гадже.

Курва”, казва Яцек, ама не на нея - просто така си псуват поляците.

Мартек е лекар и когато се напие вечер, паркира колата си зад интензивното, пресича през главния ход, и докато всички алкохолици го поздравяват си купува бира ”Лех” от денонощното магазинче, която допива на ”Стари Ринек” с приятели.

Агнешка, която му е приятелка, често го поправя, когато той говори на английски, като му изглажда минало-свършеното време

Това е, което успях да науча за тях през тези кратки 25 дни. А след това?....

Кшиштоф е абсолютен сладур, но е на 34, и честно казано не знам дали някога ще му се сбъдне мечтата да бъде Крис Мартин.

На Агнешка сигурно ще й писне от Мартек, защото той получава само 300 евро.

Яцек ще потърси връзката между хип-хопа и мазурката и накрая ще се потопи в world музиката.

Каша може би все пак ще тръгне с бившия си.

А Мартек все по-често ще е около ”Стари Ринек”.

Харесвам полските си приятели и се надявам да не съм познал.

Saturday, June 9, 2007

Пънкари vs. Юпита

Познан, Полша, три и половина следобяд - Стария град.

Пънкари пoтропват на джeмбе и дрънкат на разcтроени акустични китари. Те са от едната страна на шадравана, а от другата са седнали група юпита с бутилки минерална вода, които смесено им се присмиват и възхищават.

Ей тия балъци са ми любимите, ама и двете партийки!

Първите - изоставени в 70-те от своите идоли, които така и не разбраха разликата между сода бикaрбонат и кока и рано-рано напуснаха феновете си да се мятат немили-недраги в тежкия „Material world” (споко, питал съм Стинг!).

Другите - наследници на „парата, майко, и нищо друго”, които, като не са в офиса, се чудят на коя провинция да отидат, в какъв стил музика да се потопят и с какъв спорт да се занимават, въобще на кой Господ да се молят, за да не ги догони чичко Стрес и да ги прати при идолите на първите.

Опитвам се да си спомня един от пънк-химните на групата с „one album wonder” - I am the antichristaaaaaaaaaaa”. E тоа същият беззъб чичко сега живее в Los Angelis, че въздухът в Англия не му понасял. Щели да правят филм за него и в главната роля щял да бъде Justin-bloody-Timberlake - нооого пънкарско!

Другите заблудени, с минералните водички и целината за вечеря, така и не разбраха че Паулу Коелю не е класика. За по-напредничaвите от тях имам кофти новина - Ървин Уелш и Виктор Пелевин също не са. Съжaлявам, че ще ги разочаровам и с’а пак ще трябва да си купуват книжки, да губят ценно време да ги четат, за да могат да се социализират в по-начетените юпи-компанийки.

Скука и безпаричие за едните; стрес, скука и депресия при другите...ух на мама сладките!

Естествено, нямаше да пиша толкова много за това, ако нямах няколко кратки съветчета.

Към първите смешници - аре намерете си вече квартира, че татко и мама може да искат да останат насаме, пък и леглото в детската не ви ли се струва oмаляло?!

Към вторите - сваляйте headphones-а от I-pod-a и слушайте! Искате ли за да другия път да оправим:

a) импресионизъм и експресионизъм

b) Мане и Моне

и c) Google-ирайте думите „чувство" и „свян”.

Искате ли да повторим пак:

импресионизъм..... да, знам, малко е объркващо, в смисъл, не е обобщаващо, де факто.........

Friday, May 4, 2007

Философия,поп музика и бакшиши

"Ти за левите ли си или за десните?"

Баси въпроса в 1 през нощта, когато барът беше претъпкан, всички крещяха и изливаха бира по пантaлоните си! Не можеше да се диша от цигари, едвам преглъщах и гърлото ме болеше от пеене. Този исландски тъпанар с неговите гoвняни политически въпроси развали цялата вечер и настронието ми за червено вино! Не може само защото си студент и си се натъпкал с глупости, да ходиш и да ги упражняваш върху главите на работническата класа, към която гордо се причислявам! Гoвняра почна да ми срича мисли на Троцки на английски, след което ме запита дали ще свиря ”Sweet Home Alabama?! Троцки и поп музика???!!!Fuck off!”, бих му казал, ама е кофти за бизнеса, затова само му се ухилих и го набутах с цигара и една мазна усмивка към приятелката му, та да ревнува простото исландско копеле! Какво било положението в България?. Mного хубаво”, му викам, ”що не додеш да го experience-ваш? - т’ва, постреволюционното положение де, когато се градят нещата, нали за това мечтаят всички по университетите, когато носят блузки с петолъчки и образа на горкия Ернесто Рафаел Гевара де ла Серна, който 1000 пъти се обръща в гроба и ги псува на испански! Т’ва е, имах още 10 минути почивка, ама ми я прецакаха, ще се махам от тия, че ми надуха главата! Дали съм бил свирил ”Working Class Hero”? ”Не”, му викам, а ти правиш ли исландски свирки?!

Трябва ми почивка, много май ми се събра тия дни......Ляв или десен - шибаняк! - ляво или дясно кроше искаш, а?! Ма к’во ли толкова ми е направило момчето, тo прoстo иска да е част от съвременната комуникативна младеж! Троцки - my ass, отивам да свиря Sweet home Alabama за всички почитатели на руските философи, фенове на Че и търсачите на революции - хората които искат да променят света! ”Sweet Home”, че с нея се изкарват най-хубавите бакшиши!...

Saturday, April 14, 2007

13 Петък (посветено на Кърт Вонегът)

Тези истории нямат нищо общо с факта, че след 10 години вегетарианство проядох месо точно на петък, 13-ти. Малко по-късно, докато изпълнявах "Wonderful world" и стомахът ми отказваше да смели пилешкото месо, аз бавно върнах спомените назад, като не забравих да благодаря на тримата чичари, които бяха нашата единствена благодарна публика.

Весело и безпроблемно детство си беше моето.

Един ден, докато играехме на гоненица, брат ми, който беше докопал нож, успя да промуши дланта на дясната ми ръка, но може би досещайки се че може и да стана музикант, не замахна много силно и, слава Богу, ръката ми е все още здрава. Припадането на майка ми беше нормалната й реакция, и всички, забравяйки за мен, се втурнаха да я свестяват.

Живеейки във времето на неголямото изобилие по магазинитe, дядо ми и баща ми бяха майсторите на всичките ни играчки. Нямаше нещо, което да не могат да направят! Понякога добре, понякога не толкова... Едно от изобретенията им - метална пластина, която се изтрелваше от пружина и беше нещо между бумеранг и убиец на врабчета, се заби в челото на брат ми на сантиметър от окото му още на първата проба. Крясъците и събирането на цялата махала решиха от само себе си проблема - от игрите останаха само футболът и фунийките.

Дядо ми понякога може и да бъркаше при играчките, но за сметка на това беше най-големият майстор на попара, което не беше лесна работа и изискваше много готварски познания! Събуждайки се, знаех какво ме чака на масата - чиния с вдигаща се от нея пара, пълна с вкусна попара.

Рецепта за попара (една порция):

четири филии вчерашен хляб

една супена лъжица краве масло

натрошено сирене

топла вода

Начин на приготвяне:

Начупвате филиите на залъци, натрошавате сиренето, след него най-отгоре слагате маслото, заливате с горещата вода и похлупвате чинията с подобна или малко по-голяма. Оставяте да постои 10 минути, за да може хлябът и сиренето да поемат маслото и да омекнат от топлата вода.

Та докато чаках попарата ми да изстине, гледах как дядо ми се бръсне; правеше го всяка сутрин, макар отдавна да не ходеше на работа. Причината бе aftershave-ът - най-обикновена ракия първак. Номерът беше да гаврътне добро количество и после да парира обвиненията на баба ми че пак е пил, с извинението, че просто е завършил сутрeшния си тоалет!

Ех!... Хубави детски спомени...

Няма да забравя бронхиалните си пристъпи веднъж месечно, които за късмет винаги се проявяваха късно вечер около 12 часа, точно когато баща ми вече беше изпил необходимото количество алкохол, за да не може да шофира. Майка ми ме мяташе на рамо и заставаше до фабриката, като махаше на стоп със свободната си ръка - добре че тогава хората още спираха! Няколко часа след това, когато вече можех да дишам спокойно, си броях до три и до шест - моите щастливи числа, надявайки се да отърва някой и друг ден от училище.

Сега, от висотата си на музикант на повикване, не мога да вярвам на разни бабини девeтини и някакви си "петък, 13-ти" измишльотини. Но защо ли стомахът все още ме боли, китарата ми отказа да свири и май тази "Wonderful World" няма да мога да я изкарам до края…

Tuesday, April 10, 2007

Шибан луд град 1

20 крони вървяха по улицата - с руси коси, къса пола, сако и шал, който се развяваше и оставяше шарени следи. Токчетата й влизаха в ритъм с песента, която му звучеше в главата - ”Cause it’s a bitter sweet symphony that’s life”.

Звън в кутията; цигарите за днес му бяха осигурени!

По принцип за него жените бяха два вида - тези, които му пускаха пари, и тези, които му пускаха усмивки, останалите си бяха тъпи кучки (е, все пак има и трети вид!).

Обичаше да ги оглежда, особено като го подминаваха. Плавните им походки го унасяха, бедрата им го изпълваха с желание, а очертаните им задници го караха да пада на колене, с което просешката му поза ставаше идеална, а и от време на време успяваше да погледне под полите им. Не трябваше обаче да му виждат ерекцията - беше лошо за бизнеса!

Пролетта си беше най-добрият сезон за просяците - небето и душите на хората се отваряха. Можеше да стои до късно, дори си лягаше до онази кеш-машина. Така ставаше рано и заемаше по-хубавото място в началото на улицата, откъдето минаваше цялата тълпа. По принцип там беше закотвен онзи тъпанар от Венецуела, но пък така си умираше да го нерви!

Звън....It’s a rich man’s world, baby!

Oтдалече познаваше кой ще давa. Виждаше как ръката се спуска към джоба, как крачката се забавя, а за десерт оставаше любимото му леко привеждане преди пускането на монетата!

Господин и госпожа 20 крони… Обичаше щедрите хора, обичаше хората с комлекси, обичаше хората с нечиста съвест, защото точно те си изкупваха греховете с него. Мразеше румънците с ”тука има-тука нема”, вземаха му хората и им отвличаха вниманието, мразеше Луис, който се изправяше до "Макдоналдс" и дрънчеше с акустичната си китара - копеленце гадно, да не говорим за тримата руснаци с мандолините, които може би правeха по 2-3000 крони на ден! E добре де, на него му оставаха мацките, заоблените им задници и 20-те им крони...

Звън....Xаресваше плаката на Мадона, който сложиха вчера на H&M. Tая мадама си я биваше, а пък и със сигурност щеше да пусне кинти, ако минеше край него!

Дали да не си вземе пица тази вечер?

Снимаха го по сто пъти на ден, беше атракцията на главната улица. Знаеше как да привлича вниманието - правеше се на лош и пускаше оня номер, дето се хващaше за ташаците. Тъпанарите си умираха от кеф.

Звън......come to daddy…

Днес си беше добър ден, можеше да преброи монетите по дрънченето, а те си звъняха на 500-600! Бира, сандвич и картон червено от Seven Eleven.

Точно си лягаше под кеш-машината, когато некво наркоманче се блъсна в него.

”Шибан луд град”, си каза, преди да се обърне на другата страна.

Tuesday, March 20, 2007

Шибан луд град 2

Ей, Пикасо, я ела да ме цунеш тук!, каза просякът и се хвана за топките.

”Шибан луд град!”, мислeше си Себастиян. Беше тръгнал да търси кеш-автомат за да си плати бучката хаш, която Чалнатия Фил му беше обещал. Бързаше, защото му беше нервно след целия този ден правене на хамбургери за тъпите копелдаци, които се опитваха да се задавят с тях. Искаше му се вече да е вкъщи, да се отпусне на стола, да запали и да пуши. Да пуши като Хъмфри Богарт в ”Казабланка”.

Мина покрай Ирландския пъб и знаеше че му остават още две пресечки до автомата. Вече две години ставаха откакто се премести в града, не беше направил много, ама му стигаше че има работа и парите бяха достатъчни за дупката, която делеше с Чалнатия Фил, както и за някоя бучка в дни като този. Малко го притесняваше, че преди да заспи понякога го обземаха видения, в които му се приискваше да е паяк, да се покатери горе в ъгъла до прозореца и да виси, наблюдавайки улицата. Отдаваше го на готината трева, а пък и не беше сигурен дали това не е по-добре, отколкото да пълни търбусите на задниците, които идваха в О’Рейлис.

Надяваше се, че са му прeвели заплатата, което означаваше че ще се размаже довечера на стола като великия Хъмфри и утре ще излезе с оная готина исландка, която взеха скоро на работа. Не му трябваше много време да я заговори и да й предложи да ходят в Мууз да смучат евтина бира.

Мина край църквата, където един руснак свиреше на чаши. Cмотани емигранти, никога не ги беше харесвал, вместо да се правят на артисти, спокойно можеха да си размърдат задниците и да си намерят някаква шибана работа!

Беше се запознал с Чалнатия Фил в ”Абселон” - последната дупка работеща до 6 сутринта, където ходеше да си допива в събота. Изпроси цигари от него и си размениха някакви изречения, от които разбра, че Чалнатия работи като DJ и помощник-мениджър в пъба до гарата. След тpeтaта бира Чалнатия му кaзa да му се обади утре, ако иска да изкара малко пари. По-късно се напушиха в квартирата му. Себастиян през цялото време си мислеше че тоя е поредният педал, който му се слага, но се оказа че Чалнатия просто си търсеше компания както за квартирата, така и за да не параноясва сам. Докато се усети, и на следващата сутрин вече беше почнал работа, a по-късно вечерта си донесе и торбата с дрехите в новата си квартира. Харесваше му анонимноста на града и това, че някои неща можеxa да стават толкова бързо.

Други приятели нямаше, не изпитваше и нужда да има, винаги си намираше някой в пъба, с когото да плямпа и да изплюе необходимите думи дневно за да не онемее. Обичаше да гледа стари филми и да подражава на олд скуул актьори, затова беше винаги с пантaлон и риза и пушеше цигари без филтър. Забеляза, че това привличаше мацките, не се имаше за красавец, но пък и не му се налагаше да чете книги тип ”Как да флиртуваме”, както правеше Дебелогъзия Дарен - барманът, с когото така и не намериха общ език. Тъпото копеле си мислеше, че като налива бири и поднася огънче е най-секси пичът наоколо! Не че имаше нещо против да взема заплатата му де...

Оставаше му още една пресечка, вече почти виждаше машината. Ако някога станеше кмет, щеше да сложи шибани кеш-машини на всеки две крачки, та да не му се налага на човек да обикаля като ненормален, за да изтегли мизерната си заплата!

Почти се спъна в спящия просяк, който се събуди и го изпсува. Монетите от паничката му се разсипаха, просякът стана и се опита да го ритне.

”Шибан луд град!, мислеше си Себастиян, докато пъхаше картата си и набираше кода.

Wednesday, March 14, 2007

Самотата е болест

Аз познавам доста самотници, интересни индивиди, могат да изслушват, даже разбират за какво им говориш. И знаеш ли защо? Защото са били на онова място, за което обикновено говорят хората - онова място с многото болка. А тях ги е боляло, ама боляло, че и продължава.

Те нямат бърза работа, щот са сами, нали се сещаш. Те не искат да се натрапват, ама много им се ще да останеш още малко, само още малко, за да не вперят очи в стената, след като си тръгнеш.

Самотните хора спят с дрехите, защото им е студено, пък и няма кой да ги гледа. Те спят по-малко, събуждат се рано и пускат сериалите от 5.30, докато си правят кафе.

Надяват се, когато чуят звънеца, този път да не е грешка. Xората, които разнасят рекламите, са най-честите им гости. Черпят ги със сладки, които уж са им останали от снощното парти.

Самотните хора плачат бързо, за да са готови, ако случайно някои ги навести, да са в най-добрата си форма. Не обичат себеподобните си, защото виждат себе си и това ги отблъсква. Те са подмазвачи и четкат почти всеки, който е съгласен да поговори с тях за близките им, които така и не ги навестяват.

Самотата е болест, силно заразна, затова всички странят от пациентите. В началото го правят с леки извинения, а после съвсем целенасочено, обвинявайки ги че са скучни.

И ти ще станеш самотник, нали си го знаеш, щото човек сам се ражда и сам .....

Ама пък ако искаш, вместо да пускаш едно левче на оная, дето виси на Руски, и да се притесняваш за глобалното затопляне, що като начало не прескочиш да видиш майка си и баща си?

Sunday, March 11, 2007

Полет над копенхагенско гнездо

ОK, аз съм от тези, които правят кефа на хората, с една дума - музикант.
Тананикам си и накрая дори ми плащат. Може би при мен трудът е песен.
Покрай това пътувам много - питай жена ми и дъщеря ми!
Видял съм много места, но вечер винаги работя, така че не мога да ти кажа къде да се размажеш, например петък и събота във Виена. Виж да те отворя на евтини кръчми
, където за бирата не вадиш повече от 2 евро и са денонощни - нямам равен!
Веднъж свирих в Копенхаген - готин град - но аз съм от тези, които не спят по готините места, човече! Неее
- аз спя по евтини, гадни квартири в покрайнините и деля кухня и баня с още 10 мъжаги.
Та, ако си в Копенхаген и няма къде да удариш клепач, ето един
бърз съвет - хващаш автобус 2А и право към Nyrbergade 29. На входната врата има код-машина - набираш 1849# и си вътре, след това се качваш на третия етаж горе вдясно.
Ще те посрещне нисък дебел трол, който се казва Mick
, ирландец, на който освен пръдните едва ли ще му рабереш нещо друго. Той ти връчва ключ за някоя свободна стая, след което ще се оригне и ще те попита:”Do you wanna dance?”. Не се плаши, по-разговорлив е след 3 през нощта, когато се върне от работа.
Отивайки към стаята си
, няма как да не забележиш плешив чичар, който стои на масата, пуши джойнт, проследява те с очи и промърморва: ”Аllright - y there mate?”
Това е Дез
от Уелс, с него трябва да се внимава! Подозрителен е и ако откажеш да се надрусаш в неговата компания, най-вероятно ще те вземе за гадно тийнче, което слуша помиярите Arctic Monkeys (само да не ги слушаш, ей!).
Телевизорът в това пред
дверие-хол-кухня винаги е пуснат и се гледа само от един човек - Дънкан. Той e шотландец и, ако не се лъжа, точно когато влeзeш, на DVD-то ще върви шоуто на Ed Sullivan от 1964, когато Beatles пробиват в Америка.
Не съм сигурен
, че Дънкан знае коя година сме сега и че Beatles отдавна не оглавяват класациите.
Няма смисъл
да ти казвам да не пускаш втория котлон на печката, защото спират бушоните - и без това е написано на стената с разкривен почерк.
Докато си миеш зъбите в
, може би, най-малкия кенеф на света, четеш надпис: ”No matter how you shake and dance the last three drops will hit your pants” (това е само за момченца!).
Наспи се спокойно и на излизане, ако въобще те забележат, просто ще чуеш ”Have a good one”
, защото са те взели за музикант и си мислят че отиваш да свириш някъде. Промърморваш “Thanx mate” и се омиташ.

Смятам че е далавера, и да не си казал на никой друг!

Марсовизия - още едно недоразумение

Точно така би озаглавил статията си утре, ако беше журналист, мислеше си Мардони, докато изправяше клепналото си от сън пипало. Но като председател на журито на Марсовизия в малката марсианска държава Лъбгария, единственото, което му оставаше, бе да навлече зеления си костюм, да излезе довечера, да изслуша един куп напъни за марсовизионен хит, да се усмихва широко, да обяви победителя и после да изчезне от залата по най-бързия начин, за да се прибере и лекува наскоро прихванатия постгалактически запек.

Не беше лесна задачата му и той го знаеше. Преди 3 седмици беше чул всички претенденти и те шокираха дори неговата закоравяла плагиато-халтурска душа! Всичко си имаше граници - Мардони не си спомняше да си беше позволявал подобни дързости като млад певец преди години! Вярно, че пред малко неща се беше спирал, само и само да се завъртят песните му по лъбгарийския музикален канал МММ,
и не един диван беше стоплял в сутрeшни предаванания, но...всичко си имаше граници! Особено неговият колега Лалки - човекът, с когото навремето бяха направили първата си група, когато халтурата още нямаше такова значение - точно той така да го изложи, явявайки се на конкурса облечен като землянин, танцувайки техните смешни танци и пеейки смешните им припеви?! Мегагалактически резил!

”Това е за последно, повече не мога, ба
xтън!, мислеше си Мардони, нахлузвайки бавно зеления си костюм. ”Изкарвам и този път, после се омитам от този гламур, продавам си апартамента на центъра и изчезвам в лъбгарската провинция, далеч от светлините на шоубиз-а! Ще прекарвам вечерите си, пишейки трансцедентални млечнопътни слънчевосистемни ъндърграунд химни.

Но сега
, връщайки се към действителноста...уууу... не само че трябваше да сяда на една маса с така нареченото жури и после да обсъждат най-смешните (според него) опити да събереш текст и музика, но трябваше да обяви и "the winner is" - уууффф, гадост!

Едва
пристигнал в залата на ДНК, Мардони, леко оправяйки задната част на панталона си, фрасна един Jameson от плоската бутилка, скрита във вътрешния джоб на сакото му, и това малко му повдигна настроението.

”В
следващите 50 минути”, щеше да напише Мардони, ако бе журналист, ”дори шумът на свръхзвуков междугалактически кораб не можеше да бъде по-хаотичен от това, което бяxме принудени да чуем!” Завиждаше на всички в залата, че могат да си тръгнат по всяко време! Завиждаше и на онези, които бяха пред телевизорите си и просто можеха да натиснат СТОП-бутона с една кръшна лъбгарска псувня! Но не, той не можеше! Той трябваше да изслуша дори и Ракизма, дори и Лампен Втасрев и Ноти Мидитрова, и всички останали лабгърски звезди...С какво бе заслужил това?! Все пак той беше певецът и говорителят на цяло едно поколение!...

Мардони разбра, че всичко е към своя край по тишината в залата. Сега той трябваше да се изправи и да обяви победителя
... Още малко и всичко щеше да бъде зад гърба му, целият този цирк, само още 5 минути! Със самото ставане обаче разбра, че не победителят, а самият той ще оглави първите страници на всички лабгърски официози... С постгалактическия му запек вече бе свършено!
Разхлабителните, които беше изпил преди церемонията, просто
проработиха малко по-рано...

Как Miles Davis ме спаси на едно пътуване до Прага

Сценарий: аз на път за Копенхаген през Прага
Sound track: Kind of Blue - Miles Davis
Задължителни 4 условия, за да разбереш за какво говоря:
1. Aвтобус на която и да е
туристическа фирма (повтарям - която и да е) към Прага
2. mp3 player на която и да е фирма
3. Mалки нередности с паспорта ти, които да поддържат нервното шизофренично усещане, че това не се случва с тебе
4. В mp3-то ти да има албума на Miles "Kind of Blue" и да си го слушал поне 3 пъти

Прослушване:

1.
Kind of blue - с едно прекъсване на второто соло на саксофона от сръбския митничар, който държеше да сложи печат на европейския ми паспорт.
2. ”Flamenco sкetches” - солото на пианото
, спряно от лошия дъх на Йордан (виж кой е Йордан по-долу), предлагане на дъвка, която той отказа - ”скоро сложен мост”.
3. ”All blues” - шофьорите по някакъв начин уцелиха ритъма на десния чинел
, макар че когато ми падна слушалката на една дупка, разбрах че просто BPM-ът съвпада с този на песента на ЦЕЦА, която вървеше на тяхното CD .
4. ”Blue in green” - полубългарското отче пред мен ми вкара седалка в колената, опитвайки се или да спи
, или да допрочете библията си на чешки.

(Отклонение - по случайност съм сложил по средата ”John I’m only dancing”, което със сигурност придаде trendy look на Будапеща.)

5. ”Freddie Freeloader”
- swing-ът омекотява усещането че вече е 2 през нощта, а ти не си си изпил Jameson-а и не си легнал до жена си (може би затова и тромпетът звучи малко рязко без сурдината).
6. ”So what”
- xората с турски фамилии спорят със стюадесата, че е време да докажем пред света че сме европейци и да минаваме границите, показвайки само лични карти. Тя се опитва да ги вразуми, като им дава по 2 стека червено Marlboro, които да пренесат до Прага, за да може тя да ги продаде двойно по-скъпо. Те мълчаливо се съгласяват - и всичко това докато Ron Carter се опитва да завърши темата си на контрабаса.
7. Още веднъж ”Flamenco sketches”, но този път alternate track
се миксира добре с хърkането на момче и момиче чехи зад мен, които, когато не спят, говорят без прекъсване и вмъкват, в иначе неразбираемия си език, английски словосъчетания като “useless life” , “wanna get high” , “love is the answer”. Изглеждат хипи-настроени и тъжат по 70-те.
10 почивки за пушене, но това не ме кара да се чуствам high колкото Miles, ама и той не е пушил Marlboro light
, нали...
Както вече си забелязал, траковете не са подредени по начина
, по който са в албума, но те съветавам да ги слушаш в този ред, за да стигнеш в Прага навреме и в добро настроение.

----
За Йордан:
45
-годишен бивш професионален футболист, бивш учител по руски от Русе; работи от няколко години в Бърно като общ работник, за да изхрани двете си дъщери; не много позитивен индивид, мисли че не му остава много да живее; усмихва се само при нужда.

Hidden track
- ”Would’t it be nice” на Beach Boys. Следващият път would’t-it-be-nice да си хвана самолета - така де, няма Miles Davis да ме спасява постоянно!

Followers

Pages