Songkick е телефонна апликация, която при посочване на местоположението ти веднага предлага програма на предстоящите концерти в съответния град.
Набирам Т-У-Р-К-У и изскача името на клуба - К-Л-У-Б-И. Гениално!
Защо бях в Турку - това е друга тема, за друг разказ.
Обичам да се мотая в непознати градове. Чувството на сигурност, че няма да срещнеш нито една позната физиономия, както и усещането, че откриваш нещо ново, като завиеш по тази улица, а не по другата – това са неща, които определено трябва да се изпитат. Ако си такъв човек де...
Автобус, билет за 2.50 евро, спиране на центъра и оттам започва играта ми "Открий си сам".
Първото, на което ми се спряха очите, беше надпис "Cosmic Comedy Coffee". Погледнах през прозорците вътре и видях хора, седнали по един на маса, които четяха много задълбочено някакви списания.
Мебелировката не беше сменяна отдавна, в далечния край на помещението мернах DJ пулт, а на всяка маса имаше по един лаптоп.
Всички присъстващи обаче бяха свели глави над списанията и мълчаливо отпиваха от бирите си.
Влязох и се насочих към бара. Не можех да не забележа големия избор от бира и сайдер в хладилниците. Единствените марки, които познах, бяха "Магнерс" и "Съмърсби". Очевидно изучаването на града щеше да почака. Взех си един "Магнерс" и се насочих към единствената празна маса. Отпих и тайно се огледах наоколо. Всички се бяха вторачили в четивата си и само тихата музика нарушаваше тишината.
Жената зад бара бършеше бавно една чаша и тихо си тананикаше.
Погледът ми се премести встрани – до жената на една малка масичка имаше цяла купчина лични карти и всякакви други лични документи. Странно, тук имаше нещо...
Името на кафенето беше написано с големи букви точно на прозореца до мен. "Cosmic Comedy Cоffee". Диплянките, оставени по масите, информираха, че всяка сряда и събота мястото се превръща в сцена за "стенд ъп" комедианти – предположих, че това обяснява името на заведението. ОК, дотук добре, но какво четяха толкова задълбочено всички наоколо?!
Мислите ми се отклониха към вечерта и бандите, които щях да гледам на мястото със странното име "Клуби". В същата апликация на телефона ми за всяка една от групите имаше кратко инфо.
Първата, "Journalist", определяха като финландските "Арктик Мънкис", а втората - "Jerry Lindqvist" – сравняваха с Райън Адамс. Чудех се дали барабанистът на финландските "Арктик Мънкийс" ще е толкова добър колкото оригинала и дали скандинавският Райън Адамс ще пита "къде ходиш, когато се чустваш самотен".
В този момент един от посетителите се размърда, стана от мястото си и отиде до една етажерка отляво на бара, която не бях забелязал до момента. На нея, на около 7-8 реда, бяха подредени списания. Човекът бавно остави вече прочетеното и взе друго. После плавно, и също толкова тихо, седна обратно и отново вглъбено зачете.
От мястото си можех да забележа, че списанията бяха много стари, с пожълтели корици. Сайдерът ми свърши, а жаждата ми растеше заедно с любопитството ми.
Станах и се насочих към бара, харесах си бутилка с етикет "Black Dragon"- уелски сайдър с 8 процента алкохол.
Определено нямах намерение да се връщам на масата си преди да съм успял да разнищя мистерията на старите списания и какво, по дяволите, четат всички тези финладски кукувци.
Наведох се към жената зад бара и, натъртвайки на всяка една сричка, казах на моя си "българо-английски": "Може ли да си взема едно списание?". Тя само кимна одобрително и подаде ръка очаквателно.
Загледах я въпросително и казах "How much?", като в никакъв случай не ми се плащаше за някакви стари боклуци.
Тя, явно много уморена от безпросветни туристи, ми посочи надписа:
"Еротична манга САМО срещу лична карта".
"Финландски перверзници" - си казах наум и седнах обратно да си допия набързо уелския сайдер и да бягам към клуба, за да слушам скандинавски рок.
