Припомняне

Още един изгрев

както преди много години...

колко ти напомня на теб, точно какъвто беше 

             ...непредвидим, дързък и изчервяващ се на всяка глупост

Още един намек

че е време да изгрееш отново...

История за велосипед и края на света

Събудих се и осъзнах, че съм със счупена ключица и проговорил норвежки.

Четирите бели стени ми потвърдиха, че съм в болница, а това, че разбирах разговора между двама, видимо на възраст, скандинавци за минусите да си над 60, меко казано ме изненада.

Плашещо беше, че не само владеех северния език, а дори различавах западния от южния му диалект.

Освен всичко това, в главата ми звучеше мелодия и думите се нареждаха от само себе си като я допълваха в една нелоша поп песен, наподобявайки 90-тарските хитове на Джордж Майкъл.

А само аз си знаех за творческата криза, в която бях изпаднал, и как думите никога не идват лесно.

Сега те се изливаха и се подреждаха в текст за песен по-леко от услието , което полагах сутрин, да изпия любимото си капучино.

Но всичко по реда си.

Ще се опитам да върна лентата, да проследя какво беше се случило с мен и защо лежа в тази, иначе нелишена от лукс болница.

Малко по малко започвам да си спомням и нещата си идват на мястото, подреждайки се като пъзел със средна сложност от 3000 части.

Стоя си аз във фоайето на хотел в южна Норвегия, където работя като наемен музикант.

Гледам финала на Тур Дьо Франс.

Камерата от време на време дава Триумфалната арка, където всичко ще приключи.

Не мога да го разбера този спорт, колоезденето.

Голямо въртене на педалите за нищо.

Дали поне им плащат добре, дали е колкото на тенесистите, които спечелвайки титла от Големия шлем, прибират милион, милион и половина?!

Иначе защо да е цялото това усилие?!

А и си е опасно, "Гледай каква верижна катастрофа - един падна и след него още двайсет върху му.

На мен това не може да ми се случи, никога..."Просто трябва да си малко по-внимателен.". Мисля си аз.

В този момент Алън излиза от кухнята и маха с ръка.

Разказва ми, че е научил за някакво място, което носело странното име "Края на света" и ме пита дали искам да отида с него до там, за да покараме велосипеди.

- Ами да отскочим! А после да пийнем бутилката "Моет шандон", която си купихме онзи ден. - казвам му аз.

- Дийл! - отговарят моят приятел.

Според мен Алън кара велосипед, защото иска да си прочисти главата от целодневната работа в кухнята.

Алън е на 33, готвач от Франция със руса коса и зелени очи.

Английският му е като на всеки французин - с много изразени "р" -та и без минали времена.

Твърди, че двата месеца работа в Норвегия му купуват свобода в останалите десет от годината, в които се опитва да се преоткрие.

Купил беше малко място в Непал и живееше на палатка.

Луд човек е този Алън, ако ме питате, но да не се отклонявам, а и сме само сезонни познати, макар че го следвам и в Инстаграм.

Аз карам колело по много по-прагматчни причини.

Искам да се поддържам, защото съм на 44, а все още работя като трубадур, заради което е препоръчително да изглеждам представително или поне като застаряващ рок енд рол тип, за да продължават да ме взимат на работа.

Това пък на мен ми дава възможност да си плащам режийните на Руски паметник, където живеем сравнително добре от 10 години със семейството ми.

Но да се върна към разказа.

Карахме с този странен тип Алън известно време по главния път и не след дълго видях табелата на която пише "Края на света 10 км".

Интересно име за туристическа атракция , но може би точно за това е толкова посещаема.

- Чакай, чакай, "Края на света", но не е ли това страхотно заглавие за песен?! -мисля си аз, докато въртях педалите.

Левият ми крак натиска - кръц, използвайки инерцията, после десния натиска -кръц.

Става хубав бийт за песен от това, тум-дудум тум-тудум.

"Ходих до края на света, по няколко пъти на ден"...ето и идеално започване на куплет.

- Оха, от това ще стане страхотна песен!

Толкова се зарадвах, че съм хванал музата най-накрая, за да си поговорим тет-а-тет, че ентусиазирано се изправих на педалите на колелото.

Чу се шум от скъсване на верига, усетих как цялото ми тяло се наклони напред.

Пропаднах, велосипедът се отдели от мен и аз продъжих гмуркането към асфалта сам. 

Вече в полусъзнание усетих, че лежа край пътя.

Дясната ми ръка, в началото безчуствена, усети болката да пълзи от пръстите ми към рамото.

Алън ми помага да стана и ме вкарва в колата си, търсим болница, оказва се трудно, неделя е.

Чувах приглушенения му глас как обеснява на френско-английски състоянието ми.

Помагам си с лявата ръка да си наместя дясната, за да почива на коляното ми.

- Ах, песента, дано когато се събудя още да е в главата ми!

Дано, толкова хубаво започна, може и да стане хит. Първият ми хит.

А винаги съм искал да съм "уан хит уондер".

И после изгубих съзнание.

Събудих се и след като изслушах двамата норвежци, че все пак е хубаво да поспиваш от 2 до 4 следобед заради сърцето, думите започнаха да идват много лесно:

"Мислех си за тази песен с години, но думите никога не идват лесно.

Ходих до края на света и се връщах, по няколко пъти на ден, а ти все още се смееш на всичко, което казвам или ме целуваш, за да замълча".

Песента ми беше в главата, сега и с продължение, и почти завършена.

Щях да я нарека "До края на света" и щях да се надявам да вляза с нея в предаванията "Уан хит уондър" на музикалните телевизии.

http://youtu.be/cPFgEoyet3Y

Полет

Дами и господа, говори капитана на самолета.

Спокойно, откопчайте коланите си, няма опасност от турболенция.

Искам да ви разкажа една история, докато трае нашия полет.

Докато управлявах излитането, отворих апликацията за цитата на деня в мобилния си телефон и прочетох:

"Не плачи, че всичко свършва, радвай се, че се случва".

Замислих се над това докато се издигахме и реших да разбия самолета, след  цели 30 години стаж.

Може би защото навлизам в 50-те и вече искам да пробвам всичко, дори и аварийно кацане-но моля ви застанете по местата си, промених решението си, спокойно.

Защото на всеки в един момент му омръзва сигурния и уреден начин на живот, признайте си!

Знам, че във всеки от вас, докато за пореден път ви играем театъра на мерките за сигурност се е прокрадвала мисълта:

Ако сега най-лошото се случи, защо по дяволите не пробвах това и не направих това, нали?

Помня първия си полет, сякаш беше вчера.Бях мечтал за това от малък.

Да летя горе високо, да бъда един от избраните.

Да се издигна и преодолея гравитацията.

Интересно колко бях спокоен и доволен от себе си.

Казах си, след като кацнах-каквото и да стане от тук нататък с мен няма значение.

Постигнах най-голямата си мечта-аз летях.

Отпийте от виното си, коняка си, бирата, кой каквото си е избрал  имам още да разказвам.

Мислех си, че това състояние ще ме държи до края на живота ми, това чуство че си безмъртен, че ще се усмихваш безпричинно напук на всички песимисти.

Сякаш бях излъгал живота и му бях откраднал изконното право да се саморазправя със всеки един от нас по един и същи начин.

Сякаш не всичко се е случвало и преди.

Може би желаете по още едно питие, нека бъде от мен.Стюардеси ако обичате!

Мда, уви...това премина, оказа се, че все пак всичко се е случвало и преди.

Бях хванат от капана на еднообразието.

Започнах да летя всеки ден и все по-далече.

Но чуството на този първи полет никога не се повтори.

Какво да правя сега ви питам, когато всеки иска да върви нагоре, а аз...хм... надолу.

Да, днес за момент бях готов да разбия този самолет само и само да почуствам онази тръпка на първия полет.

Моля ви не натискайте паник бутона и не се оглеждайте за маските с въздух.

Това няма да ви помогне.Само ви описвам как се чуствам.

Знам, че не сте очаквали това в късия 2 часов полет, уви само такива ми дават вече, нали остарявам и минавам в графата на леко ненадежден.Не са ви предупредили за това на чек-ин-а.За някои неща не предупреждават дори и там.

Сега, когато приземявам самолета и подарявам оставащата част от живота ви, ще ви подаря и моя цитата на деня:

"Сменяйте дестинациите, прикачвайте от полет на полет",ако ме разбирате какво искам да ви кажа.

Не бъдете като стюардесите, които само се усмихват и повтарят едни и същи уморени движения цял живот.

Не бъдете и като мен, летял веднъж толкова високо и искайки сега да се сгромоляса.

Простете за работническия жаргон, твърде дълго съм пътувал само до една дестинация.

Вашия капитан преди доброволно да се предаде, ви пожелава приятен ден!

 

ПИСМО ОТ КРАЯ НА СВЕТА-СВЕТОСЛАВ ТОДОРОВ (разказ от книгата му "Хората, които заспиваха сами")

Напоследък съм малко разочарован от начина, по който си предначертал съдбата на моя живот. Не че се е случило нещо сериозно или трагично, просто усещам границите му. Докосвам се до решетките на клетката, докато търся откъде да включа светлината. Намирам, но this content is not available in your region due to rights restrictions.

Веднъж пътувах до вкъщи и нещо заседна в гърлото ми, гледах напосоки другите около мен и сякаш виждах как дори и да изглеждат объркани, това, което ги обърква е реален проблем, част от истинския живот, нещо, срещу което могат да се изправят, нещо, което могат да победят или от което да загубят. А аз не знам кой е врагът, не знам срещу кого трябва да се изправя и ако се изправя срещу себе си, то тогава кой е моят съюзник в тази битка. Често чувам, че всъщност всичко върви правилно, последователно, дори по-бързо от очакваното, но не мисля, че някога преди съм усещал такава разлика между това, което съм, това, което правя, това, което очаквам и това, което в крайна сметка става, но this content is not available in your region due to rights restrictions.

Веднъж стоях пред огледалото и внезапно отражението срещна очите ми. Замислих, че ето сега е моментът, в който трябва да реша дали искам да съм това, което трябва да бъда или да се превърна като толкова много хора тук - продължаващи да пазят младежката мечтателност и част от 'онази' енергия, но вече толкова разочаровани от цялата главоблъсканица, че вече дори не смеят да опитват. Градят планове, същите като преди 10 години, но когато трябва да направят решителна стъпка, отстъпват назад, защото няма смисъл. Мечтаенето става навик, завършващ с горчива усмивка, която дори собствените им деца не разпознават. И все пак е усмивка, въпреки this content is not available in your region due to rights restrictions.

Но кога спираш да опитваш? Кога вече не търсиш пролука в стената, около която да започнеш да разбиваш? А дали трябва да спреш въобще, все пак усилията винаги са възнаградени. А какво да кажем за всички, които са оценени със закъснение, но ретроспективно са слепени с времето, когато са били млади.

Всъщност за първи път пиша тези мисли, за първи път ги изкарвам извън мозъка си. Кой знае, може би всъщност има ползва от това чувство на незадоволеност, неувлетвореност и обезверение. Мисля, че никога няма да се почувствам твърде горд, твърде самовлюбен, никога няма да си позволя да не усещам земята под краката си.

 А може би животът просто трябва да ми удари една плесница, за да се осъзная и да разбера какво имам. И какво не.

Във всички случаи - настоявам да се срещнем.
Ако ли не, we're sorry but this content is not available in your region due to rights restrictions. 

ЪРВИН

Ървин беше френски канадец роден в Квебек.

Баба му полякиня, дядо му латвиец, майка му германка а баща си не помнеше.

Ървин беше фокусник, танцьор, саксофонист, уеб-дизайнер,почитател на шардонето и много евреин.

Интелигентен, ерудиран тип, той говореше свободно 5 езика.Но най-вече в момента Ървин беше адски загорял.

Не беше правил секс от 8 месеца, 2 от които живейки с бившата си ,която по това време му обясняваше, че и трябва време за да разбере дали иска да е с него, което означаваше само едно:"нулев секс".

На 52 години, тялото му бе в перфектна форма.

Многото години танцуване бяха изваяли всяко едно мускулче.Единствено леко оредяващата му коса и едва забележимото отпускане на кожата около адамовата му ябълка издаваха годините му.

Ървин беше талантлив и успял в професията си, но тази вечер беше просто въпрос на мъжка чест да не си легне сам.

Но имаше един проблем.Беше изгубил тренинг.

Двата му брака по 12 години, дългите вечери изпълнени със скъпо вино и класическа музика го бяха размекнали и затъпили способностите му на сваляч.

Съдбата беше изпратила две жени в стаята след шоуто му, които си търсиха компания и огънче за цигарите си.

Те бяха "Красива" и "Умна".

"Красива" мълчеше и не пушеше, докато "Умна" не спираше да говори и да пали цигара от цигара.

Запасите от истории започваха да му свършват и той взе наум решение да пробва с "Красива", защото беше имал твърде много умни жени в живота си и твърде малко секс.

Английски, френски и немски бяха езиците на които се говореше, Ървин умело се правеше, че не чува ужасните граматически грешки от двете, смееше се на всичко което казват и само се чудеше как да се оттърве от по-интелигентната половинка.

"Имам една добра новина", каза внезапно точно тя.

"Виждам накъде отиват нещата, не сваляш очи от гърдите на приятелката ми, оставям ви сами" каза тя и излезе бързо от стаята.

Ървин не можеше да повярва, че така лесно се разреши проблема му.

"И една лоша новина" чу той "Красива" да казва , "аз правя и деля всичко с приятелката си, ако ме  разбираш, какво искам да ти кажа" го погледна тя и му намигна.

"Трябваше да я спреш, защото щом тя си тръгна, тръгвам и аз", допълни тя оставяйки го добре да я опипа с поглед докато отиваше към вратата.

"Лека нощ" чу само Ървин преди да осъзнае, че отново остава сам.

Отвън двете жени се хванаха за ръка, целунаха се, засмяха се и побягнаха по коридора на хотела.