Събудих се и осъзнах, че съм със счупена ключица и проговорил норвежки.
Четирите бели стени ми потвърдиха, че съм в болница, а това, че разбирах разговора между двама, видимо на възраст, скандинавци за минусите да си над 60, меко казано ме изненада.
Плашещо беше, че не само владеех северния език, а дори различавах западния от южния му диалект.
Освен всичко това, в главата ми звучеше мелодия и думите се нареждаха от само себе си като я допълваха в една нелоша поп песен, наподобявайки 90-тарските хитове на Джордж Майкъл.
А само аз си знаех за творческата криза, в която бях изпаднал, и как думите никога не идват лесно.
Сега те се изливаха и се подреждаха в текст за песен по-леко от услието , което полагах сутрин, да изпия любимото си капучино.
Но всичко по реда си.
Ще се опитам да върна лентата, да проследя какво беше се случило с мен и защо лежа в тази, иначе нелишена от лукс болница.
Малко по малко започвам да си спомням и нещата си идват на мястото, подреждайки се като пъзел със средна сложност от 3000 части.
Стоя си аз във фоайето на хотел в южна Норвегия, където работя като наемен музикант.
Гледам финала на Тур Дьо Франс.
Камерата от време на време дава Триумфалната арка, където всичко ще приключи.
Не мога да го разбера този спорт, колоезденето.
Голямо въртене на педалите за нищо.
Дали поне им плащат добре, дали е колкото на тенесистите, които спечелвайки титла от Големия шлем, прибират милион, милион и половина?!
Иначе защо да е цялото това усилие?!
А и си е опасно, "Гледай каква верижна катастрофа - един падна и след него още двайсет върху му.
На мен това не може да ми се случи, никога..."Просто трябва да си малко по-внимателен.". Мисля си аз.
В този момент Алън излиза от кухнята и маха с ръка.
Разказва ми, че е научил за някакво място, което носело странното име "Края на света" и ме пита дали искам да отида с него до там, за да покараме велосипеди.
- Ами да отскочим! А после да пийнем бутилката "Моет шандон", която си купихме онзи ден. - казвам му аз.
- Дийл! - отговарят моят приятел.
Според мен Алън кара велосипед, защото иска да си прочисти главата от целодневната работа в кухнята.
Алън е на 33, готвач от Франция със руса коса и зелени очи.
Английският му е като на всеки французин - с много изразени "р" -та и без минали времена.
Твърди, че двата месеца работа в Норвегия му купуват свобода в останалите десет от годината, в които се опитва да се преоткрие.
Купил беше малко място в Непал и живееше на палатка.
Луд човек е този Алън, ако ме питате, но да не се отклонявам, а и сме само сезонни познати, макар че го следвам и в Инстаграм.
Аз карам колело по много по-прагматчни причини.
Искам да се поддържам, защото съм на 44, а все още работя като трубадур, заради което е препоръчително да изглеждам представително или поне като застаряващ рок енд рол тип, за да продължават да ме взимат на работа.
Това пък на мен ми дава възможност да си плащам режийните на Руски паметник, където живеем сравнително добре от 10 години със семейството ми.
Но да се върна към разказа.
Карахме с този странен тип Алън известно време по главния път и не след дълго видях табелата на която пише "Края на света 10 км".
Интересно име за туристическа атракция , но може би точно за това е толкова посещаема.
- Чакай, чакай, "Края на света", но не е ли това страхотно заглавие за песен?! -мисля си аз, докато въртях педалите.
Левият ми крак натиска - кръц, използвайки инерцията, после десния натиска -кръц.
Става хубав бийт за песен от това, тум-дудум тум-тудум.
"Ходих до края на света, по няколко пъти на ден"...ето и идеално започване на куплет.
- Оха, от това ще стане страхотна песен!
Толкова се зарадвах, че съм хванал музата най-накрая, за да си поговорим тет-а-тет, че ентусиазирано се изправих на педалите на колелото.
Чу се шум от скъсване на верига, усетих как цялото ми тяло се наклони напред.
Пропаднах, велосипедът се отдели от мен и аз продъжих гмуркането към асфалта сам.
Вече в полусъзнание усетих, че лежа край пътя.
Дясната ми ръка, в началото безчуствена, усети болката да пълзи от пръстите ми към рамото.
Алън ми помага да стана и ме вкарва в колата си, търсим болница, оказва се трудно, неделя е.
Чувах приглушенения му глас как обеснява на френско-английски състоянието ми.
Помагам си с лявата ръка да си наместя дясната, за да почива на коляното ми.
- Ах, песента, дано когато се събудя още да е в главата ми!
Дано, толкова хубаво започна, може и да стане хит. Първият ми хит.
А винаги съм искал да съм "уан хит уондер".
И после изгубих съзнание.
Събудих се и след като изслушах двамата норвежци, че все пак е хубаво да поспиваш от 2 до 4 следобед заради сърцето, думите започнаха да идват много лесно:
"Мислех си за тази песен с години, но думите никога не идват лесно.
Ходих до края на света и се връщах, по няколко пъти на ден, а ти все още се смееш на всичко, което казвам или ме целуваш, за да замълча".
Песента ми беше в главата, сега и с продължение, и почти завършена.
Щях да я нарека "До края на света" и щях да се надявам да вляза с нея в предаванията "Уан хит уондър" на музикалните телевизии.
http://youtu.be/cPFgEoyet3Y
