13 Петък (посветено на Кърт Вонегът)

Тези истории нямат нищо общо с факта, че след 10 години вегетарианство проядох месо точно на петък, 13-ти. Малко по-късно, докато изпълнявах "Wonderful world" и стомахът ми отказваше да смели пилешкото месо, аз бавно върнах спомените назад, като не забравих да благодаря на тримата чичари, които бяха нашата единствена благодарна публика.

Весело и безпроблемно детство си беше моето.

Един ден, докато играехме на гоненица, брат ми, който беше докопал нож, успя да промуши дланта на дясната ми ръка, но може би досещайки се че може и да стана музикант, не замахна много силно и, слава Богу, ръката ми е все още здрава. Припадането на майка ми беше нормалната й реакция, и всички, забравяйки за мен, се втурнаха да я свестяват.

Живеейки във времето на неголямото изобилие по магазинитe, дядо ми и баща ми бяха майсторите на всичките ни играчки. Нямаше нещо, което да не могат да направят! Понякога добре, понякога не толкова... Едно от изобретенията им - метална пластина, която се изтрелваше от пружина и беше нещо между бумеранг и убиец на врабчета, се заби в челото на брат ми на сантиметър от окото му още на първата проба. Крясъците и събирането на цялата махала решиха от само себе си проблема - от игрите останаха само футболът и фунийките.

Дядо ми понякога може и да бъркаше при играчките, но за сметка на това беше най-големият майстор на попара, което не беше лесна работа и изискваше много готварски познания! Събуждайки се, знаех какво ме чака на масата - чиния с вдигаща се от нея пара, пълна с вкусна попара.

Рецепта за попара (една порция):

четири филии вчерашен хляб

една супена лъжица краве масло

натрошено сирене

топла вода

Начин на приготвяне:

Начупвате филиите на залъци, натрошавате сиренето, след него най-отгоре слагате маслото, заливате с горещата вода и похлупвате чинията с подобна или малко по-голяма. Оставяте да постои 10 минути, за да може хлябът и сиренето да поемат маслото и да омекнат от топлата вода.

Та докато чаках попарата ми да изстине, гледах как дядо ми се бръсне; правеше го всяка сутрин, макар отдавна да не ходеше на работа. Причината бе aftershave-ът - най-обикновена ракия първак. Номерът беше да гаврътне добро количество и после да парира обвиненията на баба ми че пак е пил, с извинението, че просто е завършил сутрeшния си тоалет!

Ех!... Хубави детски спомени...

Няма да забравя бронхиалните си пристъпи веднъж месечно, които за късмет винаги се проявяваха късно вечер около 12 часа, точно когато баща ми вече беше изпил необходимото количество алкохол, за да не може да шофира. Майка ми ме мяташе на рамо и заставаше до фабриката, като махаше на стоп със свободната си ръка - добре че тогава хората още спираха! Няколко часа след това, когато вече можех да дишам спокойно, си броях до три и до шест - моите щастливи числа, надявайки се да отърва някой и друг ден от училище.

Сега, от висотата си на музикант на повикване, не мога да вярвам на разни бабини девeтини и някакви си "петък, 13-ти" измишльотини. Но защо ли стомахът все още ме боли, китарата ми отказа да свири и май тази "Wonderful World" няма да мога да я изкарам до края…

Шибан луд град 1

20 крони вървяха по улицата - с руси коси, къса пола, сако и шал, който се развяваше и оставяше шарени следи. Токчетата й влизаха в ритъм с песента, която му звучеше в главата - ”Cause it’s a bitter sweet symphony that’s life”.

Звън в кутията; цигарите за днес му бяха осигурени!

По принцип за него жените бяха два вида - тези, които му пускаха пари, и тези, които му пускаха усмивки, останалите си бяха тъпи кучки (е, все пак има и трети вид!).

Обичаше да ги оглежда, особено като го подминаваха. Плавните им походки го унасяха, бедрата им го изпълваха с желание, а очертаните им задници го караха да пада на колене, с което просешката му поза ставаше идеална, а и от време на време успяваше да погледне под полите им. Не трябваше обаче да му виждат ерекцията - беше лошо за бизнеса!

Пролетта си беше най-добрият сезон за просяците - небето и душите на хората се отваряха. Можеше да стои до късно, дори си лягаше до онази кеш-машина. Така ставаше рано и заемаше по-хубавото място в началото на улицата, откъдето минаваше цялата тълпа. По принцип там беше закотвен онзи тъпанар от Венецуела, но пък така си умираше да го нерви!

Звън....It’s a rich man’s world, baby!

Oтдалече познаваше кой ще давa. Виждаше как ръката се спуска към джоба, как крачката се забавя, а за десерт оставаше любимото му леко привеждане преди пускането на монетата!

Господин и госпожа 20 крони… Обичаше щедрите хора, обичаше хората с комлекси, обичаше хората с нечиста съвест, защото точно те си изкупваха греховете с него. Мразеше румънците с ”тука има-тука нема”, вземаха му хората и им отвличаха вниманието, мразеше Луис, който се изправяше до "Макдоналдс" и дрънчеше с акустичната си китара - копеленце гадно, да не говорим за тримата руснаци с мандолините, които може би правeха по 2-3000 крони на ден! E добре де, на него му оставаха мацките, заоблените им задници и 20-те им крони...

Звън....Xаресваше плаката на Мадона, който сложиха вчера на H&M. Tая мадама си я биваше, а пък и със сигурност щеше да пусне кинти, ако минеше край него!

Дали да не си вземе пица тази вечер?

Снимаха го по сто пъти на ден, беше атракцията на главната улица. Знаеше как да привлича вниманието - правеше се на лош и пускаше оня номер, дето се хващaше за ташаците. Тъпанарите си умираха от кеф.

Звън......come to daddy…

Днес си беше добър ден, можеше да преброи монетите по дрънченето, а те си звъняха на 500-600! Бира, сандвич и картон червено от Seven Eleven.

Точно си лягаше под кеш-машината, когато некво наркоманче се блъсна в него.

”Шибан луд град”, си каза, преди да се обърне на другата страна.