Шибан луд град 2

”Ей, Пикасо, я ела да ме цунеш тук!”, каза просякът и се хвана за топките.

”Шибан луд град!”, мислeше си Себастиян. Беше тръгнал да търси кеш-автомат за да си плати бучката хаш, която Чалнатия Фил му беше обещал. Бързаше, защото му беше нервно след целия този ден правене на хамбургери за тъпите копелдаци, които се опитваха да се задавят с тях. Искаше му се вече да е вкъщи, да се отпусне на стола, да запали и да пуши. Да пуши като Хъмфри Богарт в ”Казабланка”.

Мина покрай Ирландския пъб и знаеше че му остават още две пресечки до автомата. Вече две години ставаха откакто се премести в града, не беше направил много, ама му стигаше че има работа и парите бяха достатъчни за дупката, която делеше с Чалнатия Фил, както и за някоя бучка в дни като този. Малко го притесняваше, че преди да заспи понякога го обземаха видения, в които му се приискваше да е паяк, да се покатери горе в ъгъла до прозореца и да виси, наблюдавайки улицата. Отдаваше го на готината трева, а пък и не беше сигурен дали това не е по-добре, отколкото да пълни търбусите на задниците, които идваха в О’Рейлис.

Надяваше се, че са му прeвели заплатата, което означаваше че ще се размаже довечера на стола като великия Хъмфри и утре ще излезе с оная готина исландка, която взеха скоро на работа. Не му трябваше много време да я заговори и да й предложи да ходят в Мууз да смучат евтина бира.

Мина край църквата, където един руснак свиреше на чаши. Cмотани емигранти, никога не ги беше харесвал, вместо да се правят на артисти, спокойно можеха да си размърдат задниците и да си намерят някаква шибана работа!

Беше се запознал с Чалнатия Фил в ”Абселон” - последната дупка работеща до 6 сутринта, където ходеше да си допива в събота. Изпроси цигари от него и си размениха някакви изречения, от които разбра, че Чалнатия работи като DJ и помощник-мениджър в пъба до гарата. След тpeтaта бира Чалнатия му кaзa да му се обади утре, ако иска да изкара малко пари. По-късно се напушиха в квартирата му. Себастиян през цялото време си мислеше че тоя е поредният педал, който му се слага, но се оказа че Чалнатия просто си търсеше компания както за квартирата, така и за да не параноясва сам. Докато се усети, и на следващата сутрин вече беше почнал работа, a по-късно вечерта си донесе и торбата с дрехите в новата си квартира. Харесваше му анонимноста на града и това, че някои неща можеxa да стават толкова бързо.

Други приятели нямаше, не изпитваше и нужда да има, винаги си намираше някой в пъба, с когото да плямпа и да изплюе необходимите думи дневно за да не онемее. Обичаше да гледа стари филми и да подражава на олд скуул актьори, затова беше винаги с пантaлон и риза и пушеше цигари без филтър. Забеляза, че това привличаше мацките, не се имаше за красавец, но пък и не му се налагаше да чете книги тип ”Как да флиртуваме”, както правеше Дебелогъзия Дарен - барманът, с когото така и не намериха общ език. Тъпото копеле си мислеше, че като налива бири и поднася огънче е най-секси пичът наоколо! Не че имаше нещо против да взема заплатата му де...

Оставаше му още една пресечка, вече почти виждаше машината. Ако някога станеше кмет, щеше да сложи шибани кеш-машини на всеки две крачки, та да не му се налага на човек да обикаля като ненормален, за да изтегли мизерната си заплата!

Почти се спъна в спящия просяк, който се събуди и го изпсува. Монетите от паничката му се разсипаха, просякът стана и се опита да го ритне.

”Шибан луд град!”, мислеше си Себастиян, докато пъхаше картата си и набираше кода.

Самотата е болест

Аз познавам доста самотници, интересни индивиди, могат да изслушват, даже разбират за какво им говориш. И знаеш ли защо? Защото са били на онова място, за което обикновено говорят хората - онова място с многото болка. А тях ги е боляло, ама боляло, че и продължава.

Те нямат бърза работа, щот са сами, нали се сещаш. Те не искат да се натрапват, ама много им се ще да останеш още малко, само още малко, за да не вперят очи в стената, след като си тръгнеш.

Самотните хора спят с дрехите, защото им е студено, пък и няма кой да ги гледа. Те спят по-малко, събуждат се рано и пускат сериалите от 5.30, докато си правят кафе.

Надяват се, когато чуят звънеца, този път да не е грешка. Xората, които разнасят рекламите, са най-честите им гости. Черпят ги със сладки, които уж са им останали от снощното парти.

Самотните хора плачат бързо, за да са готови, ако случайно някои ги навести, да са в най-добрата си форма. Не обичат себеподобните си, защото виждат себе си и това ги отблъсква. Те са подмазвачи и четкат почти всеки, който е съгласен да поговори с тях за близките им, които така и не ги навестяват.

Самотата е болест, силно заразна, затова всички странят от пациентите. В началото го правят с леки извинения, а после съвсем целенасочено, обвинявайки ги че са скучни.

И ти ще станеш самотник, нали си го знаеш, щото човек сам се ражда и сам .....

Ама пък ако искаш, вместо да пускаш едно левче на оная, дето виси на Руски, и да се притесняваш за глобалното затопляне, що като начало не прескочиш да видиш майка си и баща си?

Полет над копенхагенско гнездо

ОK, аз съм от тези, които правят кефа на хората, с една дума - музикант.
Тананикам си и накрая дори ми плащат. Може би при мен трудът е песен.
Покрай това пътувам много - питай жена ми и дъщеря ми!
Видял съм много места, но вечер винаги работя, така че не мога да ти кажа къде да се размажеш, например петък и събота във Виена. Виж да те отворя на евтини кръчми, където за бирата не вадиш повече от 2 евро и са денонощни - нямам равен!
Веднъж свирих в Копенхаген - готин град - но аз съм от тези, които не спят по готините места, човече! Неее - аз спя по евтини, гадни квартири в покрайнините и деля кухня и баня с още 10 мъжаги.
Та, ако си в Копенхаген и няма къде да удариш клепач, ето един бърз съвет - хващаш автобус 2А и право към Nyrbergade 29. На входната врата има код-машина - набираш 1849# и си вътре, след това се качваш на третия етаж горе вдясно.
Ще те посрещне нисък дебел трол, който се казва Mick, ирландец, на който освен пръдните едва ли ще му рабереш нещо друго. Той ти връчва ключ за някоя свободна стая, след което ще се оригне и ще те попита:”Do you wanna dance?”. Не се плаши, по-разговорлив е след 3 през нощта, когато се върне от работа.
Отивайки към стаята си, няма как да не забележиш плешив чичар, който стои на масата, пуши джойнт, проследява те с очи и промърморва: ”Аllright - y there mate?”
Това е Дез от Уелс, с него трябва да се внимава! Подозрителен е и ако откажеш да се надрусаш в неговата компания, най-вероятно ще те вземе за гадно тийнче, което слуша помиярите Arctic Monkeys (само да не ги слушаш, ей!).
Телевизорът в това преддверие-хол-кухня винаги е пуснат и се гледа само от един човек - Дънкан. Той e шотландец и, ако не се лъжа, точно когато влeзeш, на DVD-то ще върви шоуто на Ed Sullivan от 1964, когато Beatles пробиват в Америка.
Не съм сигурен, че Дънкан знае коя година сме сега и че Beatles отдавна не оглавяват класациите.
Няма смисъл да ти казвам да не пускаш втория котлон на печката, защото спират бушоните - и без това е написано на стената с разкривен почерк.
Докато си миеш зъбите в, може би, най-малкия кенеф на света, четеш надпис: ”No matter how you shake and dance the last three drops will hit your pants” (това е само за момченца!).
Наспи се спокойно и на излизане, ако въобще те забележат, просто ще чуеш ”Have a good one”, защото са те взели за музикант и си мислят че отиваш да свириш някъде. Промърморваш “Thanx mate” и се омиташ.

Смятам че е далавера, и да не си казал на никой друг!

Марсовизия - още едно недоразумение

Точно така би озаглавил статията си утре, ако беше журналист, мислеше си Мардони, докато изправяше клепналото си от сън пипало. Но като председател на журито на Марсовизия в малката марсианска държава Лъбгария, единственото, което му оставаше, бе да навлече зеления си костюм, да излезе довечера, да изслуша един куп напъни за марсовизионен хит, да се усмихва широко, да обяви победителя и после да изчезне от залата по най-бързия начин, за да се прибере и лекува наскоро прихванатия постгалактически запек.

Не беше лесна задачата му и той го знаеше. Преди 3 седмици беше чул всички претенденти и те шокираха дори неговата закоравяла плагиато-халтурска душа! Всичко си имаше граници - Мардони не си спомняше да си беше позволявал подобни дързости като млад певец преди години! Вярно, че пред малко неща се беше спирал, само и само да се завъртят песните му по лъбгарийския музикален канал МММ, и не един диван беше стоплял в сутрeшни предаванания, но...всичко си имаше граници! Особено неговият колега Лалки - човекът, с когото навремето бяха направили първата си група, когато халтурата още нямаше такова значение - точно той така да го изложи, явявайки се на конкурса облечен като землянин, танцувайки техните смешни танци и пеейки смешните им припеви?! Мегагалактически резил!

”Това е за последно, повече не мога, баxтън!”, мислеше си Мардони, нахлузвайки бавно зеления си костюм. ”Изкарвам и този път, после се омитам от този гламур, продавам си апартамента на центъра и изчезвам в лъбгарската провинция, далеч от светлините на шоубиз-а! Ще прекарвам вечерите си, пишейки трансцедентални млечнопътни слънчевосистемни ъндърграунд химни.”

Но сега, връщайки се към действителноста...уууу... не само че трябваше да сяда на една маса с така нареченото жури и после да обсъждат най-смешните (според него) опити да събереш текст и музика, но трябваше да обяви и "the winner is" - уууффф, гадост!

Едва пристигнал в залата на ДНК, Мардони, леко оправяйки задната част на панталона си, фрасна един Jameson от плоската бутилка, скрита във вътрешния джоб на сакото му, и това малко му повдигна настроението.

”В следващите 50 минути”, щеше да напише Мардони, ако бе журналист, ”дори шумът на свръхзвуков междугалактически кораб не можеше да бъде по-хаотичен от това, което бяxме принудени да чуем!” Завиждаше на всички в залата, че могат да си тръгнат по всяко време! Завиждаше и на онези, които бяха пред телевизорите си и просто можеха да натиснат СТОП-бутона с една кръшна лъбгарска псувня! Но не, той не можеше! Той трябваше да изслуша дори и Ракизма, дори и Лампен Втасрев и Ноти Мидитрова, и всички останали лабгърски звезди...С какво бе заслужил това?! Все пак той беше певецът и говорителят на цяло едно поколение!...

Мардони разбра, че всичко е към своя край по тишината в залата. Сега той трябваше да се изправи и да обяви победителя... Още малко и всичко щеше да бъде зад гърба му, целият този цирк, само още 5 минути! Със самото ставане обаче разбра, че не победителят, а самият той ще оглави първите страници на всички лабгърски официози... С постгалактическия му запек вече бе свършено!
Разхлабителните, които беше изпил преди церемонията, просто проработиха малко по-рано...

Как Miles Davis ме спаси на едно пътуване до Прага

Сценарий: аз на път за Копенхаген през Прага
Sound track: ”Kind of Blue” - Miles Davis
Задължителни 4 условия, за да разбереш за какво говоря:
1. Aвтобус на която и да е туристическа фирма (повтарям - която и да е) към Прага
2. mp3 player на която и да е фирма
3. Mалки нередности с паспорта ти, които да поддържат нервното шизофренично усещане, че това не се случва с тебе
4. В mp3-то ти да има албума на Miles "Kind of Blue" и да си го слушал поне 3 пъти

Прослушване:
1. ”Kind of blue” - с едно прекъсване на второто соло на саксофона от сръбския митничар, който държеше да сложи печат на европейския ми паспорт.
2. ”Flamenco sкetches” - солото на пианото, спряно от лошия дъх на Йордан (виж кой е Йордан по-долу), предлагане на дъвка, която той отказа - ”скоро сложен мост”.
3. ”All blues” - шофьорите по някакъв начин уцелиха ритъма на десния чинел, макар че когато ми падна слушалката на една дупка, разбрах че просто BPM-ът съвпада с този на песента на ЦЕЦА, която вървеше на тяхното CD .
4. ”Blue in green” - полубългарското отче пред мен ми вкара седалка в колената, опитвайки се или да спи, или да допрочете библията си на чешки.

(Отклонение - по случайност съм сложил по средата ”John I’m only dancing”, което със сигурност придаде trendy look на Будапеща.)

5. ”Freddie Freeloader” - swing-ът омекотява усещането че вече е 2 през нощта, а ти не си си изпил Jameson-а и не си легнал до жена си (може би затова и тромпетът звучи малко рязко без сурдината).
6. ”So what” - xората с турски фамилии спорят със стюадесата, че е време да докажем пред света че сме европейци и да минаваме границите, показвайки само лични карти. Тя се опитва да ги вразуми, като им дава по 2 стека червено Marlboro, които да пренесат до Прага, за да може тя да ги продаде двойно по-скъпо. Те мълчаливо се съгласяват - и всичко това докато Ron Carter се опитва да завърши темата си на контрабаса.
7. Още веднъж ”Flamenco sketches”, но този път alternate track се миксира добре с хърkането на момче и момиче чехи зад мен, които, когато не спят, говорят без прекъсване и вмъкват, в иначе неразбираемия си език, английски словосъчетания като “useless life” , “wanna get high” , “love is the answer”. Изглеждат хипи-настроени и тъжат по 70-те.
10 почивки за пушене, но това не ме кара да се чуствам high колкото Miles, ама и той не е пушил Marlboro light, нали...
Както вече си забелязал, траковете не са подредени по начина, по който са в албума, но те съветавам да ги слушаш в този ред, за да стигнеш в Прага навреме и в добро настроение.

----
За Йордан:
45-годишен бивш професионален футболист, бивш учител по руски от Русе; работи от няколко години в Бърно като общ работник, за да изхрани двете си дъщери; не много позитивен индивид, мисли че не му остава много да живее; усмихва се само при нужда.

Hidden track - ”Would’t it be nice” на Beach Boys. Следващият път would’t-it-be-nice да си хвана самолета - така де, няма Miles Davis да ме спасява постоянно!