Марсовизия - още едно недоразумение

Точно така би озаглавил статията си утре, ако беше журналист, мислеше си Мардони, докато изправяше клепналото си от сън пипало. Но като председател на журито на Марсовизия в малката марсианска държава Лъбгария, единственото, което му оставаше, бе да навлече зеления си костюм, да излезе довечера, да изслуша един куп напъни за марсовизионен хит, да се усмихва широко, да обяви победителя и после да изчезне от залата по най-бързия начин, за да се прибере и лекува наскоро прихванатия постгалактически запек.

Не беше лесна задачата му и той го знаеше. Преди 3 седмици беше чул всички претенденти и те шокираха дори неговата закоравяла плагиато-халтурска душа! Всичко си имаше граници - Мардони не си спомняше да си беше позволявал подобни дързости като млад певец преди години! Вярно, че пред малко неща се беше спирал, само и само да се завъртят песните му по лъбгарийския музикален канал МММ, и не един диван беше стоплял в сутрeшни предаванания, но...всичко си имаше граници! Особено неговият колега Лалки - човекът, с когото навремето бяха направили първата си група, когато халтурата още нямаше такова значение - точно той така да го изложи, явявайки се на конкурса облечен като землянин, танцувайки техните смешни танци и пеейки смешните им припеви?! Мегагалактически резил!

”Това е за последно, повече не мога, баxтън!”, мислеше си Мардони, нахлузвайки бавно зеления си костюм. ”Изкарвам и този път, после се омитам от този гламур, продавам си апартамента на центъра и изчезвам в лъбгарската провинция, далеч от светлините на шоубиз-а! Ще прекарвам вечерите си, пишейки трансцедентални млечнопътни слънчевосистемни ъндърграунд химни.”

Но сега, връщайки се към действителноста...уууу... не само че трябваше да сяда на една маса с така нареченото жури и после да обсъждат най-смешните (според него) опити да събереш текст и музика, но трябваше да обяви и "the winner is" - уууффф, гадост!

Едва пристигнал в залата на ДНК, Мардони, леко оправяйки задната част на панталона си, фрасна един Jameson от плоската бутилка, скрита във вътрешния джоб на сакото му, и това малко му повдигна настроението.

”В следващите 50 минути”, щеше да напише Мардони, ако бе журналист, ”дори шумът на свръхзвуков междугалактически кораб не можеше да бъде по-хаотичен от това, което бяxме принудени да чуем!” Завиждаше на всички в залата, че могат да си тръгнат по всяко време! Завиждаше и на онези, които бяха пред телевизорите си и просто можеха да натиснат СТОП-бутона с една кръшна лъбгарска псувня! Но не, той не можеше! Той трябваше да изслуша дори и Ракизма, дори и Лампен Втасрев и Ноти Мидитрова, и всички останали лабгърски звезди...С какво бе заслужил това?! Все пак той беше певецът и говорителят на цяло едно поколение!...

Мардони разбра, че всичко е към своя край по тишината в залата. Сега той трябваше да се изправи и да обяви победителя... Още малко и всичко щеше да бъде зад гърба му, целият този цирк, само още 5 минути! Със самото ставане обаче разбра, че не победителят, а самият той ще оглави първите страници на всички лабгърски официози... С постгалактическия му запек вече бе свършено!
Разхлабителните, които беше изпил преди церемонията, просто проработиха малко по-рано...