Напоследък съм малко разочарован от начина, по който си предначертал съдбата на моя живот. Не че се е случило нещо сериозно или трагично, просто усещам границите му. Докосвам се до решетките на клетката, докато търся откъде да включа светлината. Намирам, но this content is not available in your region due to rights restrictions.
Веднъж пътувах до вкъщи и нещо заседна в гърлото ми, гледах напосоки другите около мен и сякаш виждах как дори и да изглеждат объркани, това, което ги обърква е реален проблем, част от истинския живот, нещо, срещу което могат да се изправят, нещо, което могат да победят или от което да загубят. А аз не знам кой е врагът, не знам срещу кого трябва да се изправя и ако се изправя срещу себе си, то тогава кой е моят съюзник в тази битка. Често чувам, че всъщност всичко върви правилно, последователно, дори по-бързо от очакваното, но не мисля, че някога преди съм усещал такава разлика между това, което съм, това, което правя, това, което очаквам и това, което в крайна сметка става, но this content is not available in your region due to rights restrictions.
Веднъж стоях пред огледалото и внезапно отражението срещна очите ми. Замислих, че ето сега е моментът, в който трябва да реша дали искам да съм това, което трябва да бъда или да се превърна като толкова много хора тук - продължаващи да пазят младежката мечтателност и част от 'онази' енергия, но вече толкова разочаровани от цялата главоблъсканица, че вече дори не смеят да опитват. Градят планове, същите като преди 10 години, но когато трябва да направят решителна стъпка, отстъпват назад, защото няма смисъл. Мечтаенето става навик, завършващ с горчива усмивка, която дори собствените им деца не разпознават. И все пак е усмивка, въпреки this content is not available in your region due to rights restrictions.
Но кога спираш да опитваш? Кога вече не търсиш пролука в стената, около която да започнеш да разбиваш? А дали трябва да спреш въобще, все пак усилията винаги са възнаградени. А какво да кажем за всички, които са оценени със закъснение, но ретроспективно са слепени с времето, когато са били млади.
Всъщност за първи път пиша тези мисли, за първи път ги изкарвам извън мозъка си. Кой знае, може би всъщност има ползва от това чувство на незадоволеност, неувлетвореност и обезверение. Мисля, че никога няма да се почувствам твърде горд, твърде самовлюбен, никога няма да си позволя да не усещам земята под краката си.
А може би животът просто трябва да ми удари една плесница, за да се осъзная и да разбера какво имам. И какво не.
Във всички случаи - настоявам да се срещнем.
Ако ли не, we're sorry but this content is not available in your region due to rights restrictions.
No comments:
Post a Comment