Една вечер след свирене

Eдната :«Страхотно беше! Така променяш песните, че звучат като твои!!».
Другата: «Повярвай ми, ако пишеш свои неща, ще си по-известен от Елвис!!!».
Двете в един глас: «Тази вечер се разплакахме няколко пъти!!!!».
Всичко това беше казано от две красиви момичета – едната бе скръстила крака върху дивана, а другата, хванала с две ръце чаша бира, ме гледаше усмихнато, като че ли изучаваше как ще реагирам на всички тези комплименти.
Аз лично гледах към земята. Бях свършил да свиря за тази вечер, а тези двете стояха на първата маса от началото до края на вечерта. По едно време при тях бяха седнали две възрастни жени, които пиха irish-coffe и си заминаха.
Та сега гледах надолу заради 750-те крони, които лежаха на пода.
Една жълта банкнота от цели 500, една синя от 200 и една оранжева от 50.
Чудех се как най-невидимо да се наведа и да ги взема, без любопитните погледи на момичетата да ме хванат. Но нямаше много време, а и не исках глупаво да вися наоколо.
Трябваше да се действа.
«А! Вижте, някой си е загубил парите!» - казах аз.
Едната (със скръстените крака), веднага се наведе и ги грабна. Другата (с бирата) каза:
«Да ги похарчим на бара!»
«Не, не, на мен дори не ми разрешават да пия...» - възпротивих се аз.
«Тези пари не са наши и трябва да изчакаме двете дами, на които мисля че са, да се върнат и да им ги върнем» - каза по-съвестната (краката й вече не бяха кръстосани на дивана).
Вече се проклинах, че не съм направил най-доброто в случая - да не си говоря с тях, а вместо това след свиренето само лекичко да се наведа, да взема парите и да се прибера в стаята си по-богат със 750 крони.
«Да почакаме...» - казах аз.
Двете ми разказаха че са сестри и че са се качили на кораба, защото в понеделник нямало какво да се прави в Стокхолм. Искали да напазаруват евтини дрешки от Талин, да се напият евтино на кораба и да се приберат.
Слушах ги с половин ухо и вече почвах да се чувствам неловко - допреди малко ги разплаквах, а сега чаках да разделим намерени пари.
По-съвестната сестра каза че отива до рецепцията, защото между банкнотите имало и ключ за кабина. Справедливо било така...а аз поклатих неопределено глава.
Е, това е - казах си - дотук с моята част... Момичето стана и замина.
Стояхме с другата и зачакахме.
«Ти можеш да вмъкнеш малко Майкъл Джаксън в репертоара си...» - започна другата. Ето, знаех си - съветите почват.
След малко започна и познатият сценарий - тя имала приятел, който държи страхотно място с лайф-музика и че може, ако искам, да ме уреди да свиря. Ама ти къде живееш? И как ще дойдеш? И ако...? И кога...?
Аз си кимах с глава по сценария и обмислях какво да кажа, за да се измъкна от положението и компанията по най-лекия начин.
«На рецепцията ми казаха, че не се занимават с такива неща, не поемали отговорност...Странни са тези естонци...» - по-съвестната се върна, слава Богу!
«Какво ще кажете аз да взема 500, а вие – 250? Все пак аз ги видях...» - им казах аз.
Другата се засмя и не каза нищо, не се разбра дали е съгласна или не.
«И все пак не са наши...» - съвестната.
«Можете да си пийнете доста неща за 250 крони...» - аз.
Двете се спогледаха. Тишина…телефонът на съвестната издаде звук на получен SMS…Тишина...тя стискаше банкотите в ръката си. Тишина...съвестната бавно четеше SMS-а...Ние с другата мълчахме. Аз - леко ядосан на себе си, тя - малко пияна, но май вече осъзнала абсурдността на ситуацията. Тишина...
«Майкъл Джексън е починал преди час!» - съобщи съвестната и изпусна банкнотите.