БИЙТЪЛС ОТ ПРОВИНЦИЯ К.

Сцената напомняше култов европейски филм, с тази разлика, че нищо интересно не предстоеше да се случи. Не се очакваха и култови реплики. Четиримата стояха с гръб един към друг на летището на остров Т. Преди месец всеки един от тях беше долетял от различен край на света – “Пол” от К., “Джон” от А., “Ринго” от Е. и “Джордж” от О. Всичко обаче се прецака със скоростта на тяхното разпадащо се приятелство. Сега, 30 дни по-късно, те бяха седнали на същата пейка на същия терминал – там, където се срещнаха и при пристигането си. Имаше няколко часа до полетите им обратно, хора минаваха покрай тях, но те не им обръщаха внимание. Бяха забили глави надолу, четири деца, които много несполучливо играеха ролята на възрастни. Косите им бяха започнали леко да посребряват над ушите, а тесните им фланелки издайнически се бяха издули от наченките на бъдещи бирени шкембенца. Китарните куфари на двама от тях стояха на земята до краката им, но те не ги пазеха с поглед, както би трябвало да се пази скъп инструмент. Бяха потънали в мисли. Таблото с разписанието несигурно изплюваше заминаващите полети и прибавяше други нови, привличайки погледите на хората наоколо като реклама на бельо.

“Пол”- Какво си беше въобразявал?! Че е великият Макка?!?! Това, че баща му го наричаше така като малък ("нали се учеше на бас", а после пък Макка се превърна в най-смешният за съучениците му прякор), не му помогна много. Аре, тогава както и да е, беше на 12, но сега е на 39, отново е прецакан, и то от кой?! От най-добрия му приятел! Подлъга се на обещанията му за "голямата работа", "големите пари" и, най-после сбъднати, "големите мечти". Българи да отворят ирландски бар и да свирят в него, и то къде? На майната си на остров Т.! Какво си бяха въобразявали, че са шибаните Бийтълс?! Сега стояха мълчаливо на летището, обърнали гръб един на друг – досущ като във филм от новото-старо българско кино. Четирима загубеняка, ама приятели. Всъщност това ги подлъга – приятелството, или каквото беше останало от него, а също и надеждата да изкарат някой лев - две неща, които отсега нататък той никога нямаше да бърка! "I really fucked it up this time, didn't I my dear" му припяваха Mumfоrd And Sons от високоговорителите на летището, докато отпиваше от бирата. А само какво беше преди месец...Гледаше бас-китарата до краката си и му се прииска да я ритне и да продължава, докато не стане на парчета. Тя беше виновна, амбициите му, тръпката постоянно да е на сцена! Искаше да разкаже на всеки един, който започва да се занимава с музика, какво го очаква!

"Ринго" – Това, че жена му го напусна, беше най-малкият му проблем. Това, че дължеше хиляди евро на един приятел и не се сещаше за нито един начин да му ги върне в следвашите 10 години, също не беше на преден план. Гледаше към другите трима. Беше се обадил лично на всеки от тях преди месец. След 10-годишна раздяла, несвирене заедно, той им се беше обадил и ги беше изкарал от релсите на всекидневния им живот на уседнали 39 годишни мъже. Всеки един поне с по едно дете, поне с по една жена и поне с по един заем. Не му беше трудно да ги убеди - знаеше на кого какво да предложи. Единият искаше по-добро място за семейството си. Другият - да изплати къщата. А третият искаше да са както преди години, да свирят всяка вечер с всичките възможни афтър-партита и алкохол, които това носеше. Що се отнася до самия него - той просто искаше да избяга от държавата, в която живееше. Беше си въобразил, че е истинският Ринго, ха-ха. А единствената прилика бе, че е барабанист, който никога не се научи да пее, макар че „оригиналът” поне беше останал в историята, изпявайки "With a little help from my friends". Да отвори ирландски пъб на майната си - беше абсурдно като го мислеше сега, направо като сценарий на някой от ранните филми на Гай Ричи, но звучеше по друг начин точно преди месец...Имаше само едно място, където можеше да си завре проклетите палки сега!...

"Джордж" - Виждаше табелата ”For sale”, поставена в собствения му двор, като във високобюджетен холивудски блокбъстър със суперизвестни актьори. 10 години всичко вървеше добре, бяха си купили къща с жена си в края на О. Имаше достатъчно работа, свиреше всеки уикенд и на първо число изсипваше торба с пари в банката. Всичко си беше ОК до преди няколко месеца, когато предложенията изведнъж секнаха. Пощата му бе затрупана от сметки, но тези червените, от банката, най го притесняваха. И точно тогава се обади “Ринго”! Описа му всичко тоооолкова добре - пристигат на острова, наемат апартамент, отварят бара, започват да свирят всяка вечер последните брит хитове - малко Арктик Мънкийс, малко Стоун Роузес, малко Колдплей, колко му е. Магията, която притежаваха като група, щеше да привлече тълпи дебели тъпи английски туристи и море от евро щеше да потече към тях! „Всичко ще е както преди, като едно време”...Fuck! Как се хвана на изтърканото клише, как успя да се закачи като последния балък! Aре, банката да му го начука - както и да е, но най-добрият му приятел, използвайки носталгията като троянски кон?! Fuck, fuck, fuck!!! Какво си въобразяваше, че ще стане...че това ще бъде тeхният “Sgt. Pepper’s and a lonely hearts club band”?! Но всичко беше доста по-различно преди месец...

"Джон" - Той щеше да остане. Другите да правят каквото искат, той остава! Дойде само за да отслужи това, което би направил преди десет години за тях. Да говорят и пият до сутринта, после да ги изпрати и накрая “бай бай”. Нямаше какво толкова да губи, за разлика от тях. И преди да дойде тук нямаше кой знае какви надежди, освен за "гууд тайм" - и без това живееше по този начин. Без великата фикс идея за връщане на доброто старото време. “Тенкс бът но тенкс” - да отиват където си искат, не станало - не станало, на кой му пука. Това, че италианците и румънците не си паднаха много по идеята да делят английските туристи и парите им от социални помощи с четирима българи, стана ясно още в самото начало, когато „неизвестен извършител” счупи крака на ангийския викач, когото бяха наели да им събира хора. Още тогава трябваше да изпият варела с Гинес и кашона със сингъл малц, които бяха купили в деня на отварянето, да доизпушат тревата, изсмъркат коката и кой откъде е. Като в американски инди-филм, в който всичко е „анти-Холивуд” - младостта преживяна отново, спомените върнати за малко и после обратно към шибания реален свят на няколко българи на 39 с всичките им заеми, посивели коси, кризи на средната възраст и започващи бирени шкембета. Не му пукаше, той беше Джон Ленън - той ги събра, той им нареждаше пръстите по китарите, а на тоя пръдльо “Ринго” му показваше бийт след бийт, като слагаше педала на барабаните на стената на гаража, защото дълго време не можеха да си купят инструменти. Така че всичко дължаха на него! Не трябваше да си Айн-факин-щайн, за да разбереш как ще завърши всичко това, въпреки че, все пак, преди месец нещата наистина изглеждаха по-различно...

На летището на Санта Круз стояха с гръб един към друг четирима загубеняци – четири хлапака на 12, облечени в костюмите на 39-годишни, приятели до преди един месец - шибаните “уонаби” Бийтълс от провинция К.
Филм?